Районът на Странджа е обитаван от много и разнообразни животински видове. Поради спецификата на планината на пограничен район и ограничения достъп до нея в близкото минало, разнообразието от видове, които могат да се наблюдават в планината е много добре запазено.

Фауната на Странджа се характеризира с висок процент на Средиземноморски, суб Средиземноморски и Малоазийски видове. Те са широкоразпространени в ниските и средно високите части на планината. За високите части са характерни главно Евро-Сибирски видове.

Бозайници

В планината се срещат 82 вида бозайници. От тях преобладава едрият дивеч: сърна, благороден елен вълк, дивата свиня, чакалът, лисица, язовец, бялка и др. Популацията на видри във Велека е най-добре запазената в Европа. Шест вида са включени в Червената Книга на България, а един вид – тюленът монах – в Светозавната Червена Книга. Много е вероятно бозайниците в Странджа да надвишат 82 вида, защото пещерите са само частично проучени. От едрите бозайници са характерни чакалът, вълк,  дива свиня, сърня, дивя коткя, зайци, от малките – сивито хомяче (Cricetus migratorius, degree type).

Благородният елен (Cervus elaphus) и сърната (Capreolus capreolus) обитават Странджа от древни времена. Впечатляващ с достолепната си осанка и красивите рога, благородният елен е втори по големина европейски елен. Ако еленът е най-величественият обитател на нашите гори, то сърната е тяхната царица. Сърната е разпространено повсеместно.

 

Дивата свиня (Sus scrofa) е широко разпространена в Странджа. Спада към едрия космат дивеч. Тя е внушителен и всяващ уважение представител на животинския свят и високо ценен ловен обект. Тя е предимно нощно животно, за това по-трудно ще я срещнете през деня, когато тя почива или спи в гъсталаците, а през нощта излиза да си търси храна.

Див заек (Lepus europaeus) – Зайците са разпространени из цялата планина, но не са многобройни. Най-често можете да ги видите в по-големите открити площи или в покрайнините на гората. Блaгoдapeниe нa дoбpия cи cлyx и бързия бяг, както и нa бeзбpoйнитe xитpи тpиĸo­вe, ĸoитo знae и c ycпex пpилaгa, то успява да се измъкне от многобройните си врагове.

 

Катерица (Sciurus vulgaris) – Катериците са разпространени в целия район на Странджа, като на места са по-често срещани, а на други места по-редки. Ако сте в гората и пред вас изневиделица падне лешник или жълъд, а в cъщoтo вpeмe cтe чyли и шyм oтгope, вepoятнo сред клоните има катерица – малко животинче с дълга, пухкава опашка.

Таралеж (Erinaceus) – Таралежът е защитен вид, който обитава целия район на Странджа. От октомври-ноември до март-април спи зимен сън. Когато не спи зимен сън се събужда надвечер и тръгва на лов. Тогава е и най-вероятно да го срещнете. Любопитно е, че в тишината звукът от неговото ходене много наподобява на човешки стъпки.

 

Вълк (Canis lupus) – Вълкът обитава целия парк, но популацията му е много малка. Днес той е застрашен вид, тъй като е бил системно унищожаван от човека, с цел да се защитят домашните животни от неговите нападения.

 

Златистият чакал (Canis aureus) – обитава повсеместно територията на Странджа. Най-голямата популация на чакал в Европа се смята, че е в България. Златистият чакал има къса, рошава козина, обикновено жълта до бледозлатиста с кафяв край на косъма. Чакалите, живеещи в планински райони имат по-тъмна до сивееща окраска.

 

Лисица (Vulpes vulpes)- обитава повсеместно територията на Странджа. Последните години с тенденция към намаление. „Хитрата” лисица е любим герой на много народ­ни приказки и басни. С лисицата трябва много да се внимава, тъй като е преносител на сериозни заболявания като бяс и краста.

Язовец (Meles meles) – разпространен повсеместно на територията на Странджа, но с неравномерна гъстота. Окраската по гърба на язовеца е сребриста, а коремната част е кафява, с черни и бели ивици по главата. Оставените от него следи приличат на мечите, но са много по-малки. Изкопава огромни количества пръст при построяване на жилището си, което обикновено е с няколко изхода.

Бялка (Martes foina) – разпространен повсеместно на територията на Странджа, като се придържа близо до населените места. Тя е дребен хищник от семейство Порови. Името си носи от бялото петно на врата си.

 

Черен пор (Mustela putorius) – разпространен повсеместно на територията на Странджа. Живее в селскостопански дворове, в горски и в мочурливи местности. Козината на черния пор е тъмнокафява, муцуната е по-светла, а коремът е бледожълт. Има дълга опашка и къси крака.

Невестулка (Mustela nivalis) – разпространена повсеместно на територията на Странджа, но с неравномерна гъстота. Тя е хищен бозайник от семейство Порови и е най-малкото животно от разред Хищници. За сметка на това е смела и кръвожадна. Засели ли се на дадено място, за животните наоколо няма спокойствие.

Дива котка (Felis silvestris) – Дивата котка е по-едра от домашната.Тялото й е покрито с мека и гъста козина, кафяво-сива на цвят. По дължината на гърба до опашката има две тъмни ивици, от които излизат на страни напречни тъмни шарки. Дивата котка е типично горско животно, като обитава скалисти или гористи местности. Трудно може да я срещнете, тъй като тя е нощно животно, предпочита да ловува нощем и избягва срещите с хора.

 

Прилепи (Chiroptera) – Прилепите са разред дребни животни от клас Бозайници (Mammalia). Характерно за тях е, че предните им крайници са прераснали в крила и са активни нощем. Те са единствените бозайници, които могат да летят активно. По-голямата част от тях живеят в пещерите, но все пак значителна част обитават и гори.

Прилепите са много полезни те се хранят изцяло с насекоми и дребни вредители. Имат важна роля и за опрашването и разпръскването а семената на много растения.  В районите, където има големи колонии от прилепи, значението им за екосистемите е огромно.

Прилепите в Странджа са 25 вида, 13 от които присъстват в Световния червен списък (дългоух, дългопръст и трицветен нощник, южен и малък подковонос, широкоух прилеп и др.). (Източник www.strandja.bg)

Странджа с нейните дъбови гори и пещери е известна с прилепното си разнообразие. В пещерата Дупница в Турция, се намира най-голямата хибернационна колония от прилепи – над 20 000 екземпляра. Другите пещри със значение за популацията от прилепи са Çatalyol, Bağlar, Domuzdere, Kıyıköy, Yenesu, Kurudere (Domuzdere), Ceneviz и Kız в Турция. В България са Еленина дупка, Калето, Ярковица, Братановата и Голямата въпа.

Дирекция на Природен Парк Странджа е изградила и поддържа образователен маршрут „Прилепи в гората”. Маршрутът е с изходна точка Малко Търново. По него са изградени 9 информационни точки, които запознават почитателите на дивата природа с тайнствения живот на прилепите.

Основна заплаха за богатото биоразнообразието в Странджа е бракониерството.

Дребните бозайници са 27 вида гризачи, 8 от които са в Световния червен списък.

Морски бозайници

Черноморски тюлен (Monachus monachus) Този вид тюлен монах достига дължина средно 2,40 m и тегло 320 kg в зряла възраст, като женската е малко по-дребна от мъжкия. Козината на женската варира от кафява до тъмно сива, като на корема тя е по-светла. Мъжките са с черна козина, а тази на корема им е почти бяла. В България се приема за изчезнал след 1997 г. в Черно море. До 80-те години в Турция се съхранява основното ядро на черноморската популация. След 1997 г. видът изглежда изчезва напълно и от там. Малък брой тюлени може би живеят още по турския бряг на Мраморно море. До началото на XX в. е присъствал по Добруджанското крайбрежие и е навлизал по р. Дунав до Русенско. Включен е в Червената Книга (1985) като застрашен вид.

 

Обикновеният делфин (Delphinus delphis), наричан още белокоремен делфин, е морски бозайник от разред Китоподобни. Във водите на Черно море се срещат три вида делфини – афалата, обикновеният делфин и муткурът.

Дължина на тялото: до 3 м. Тегло: до 210 кг. Окраската на тялото варира в различните области на разпространение. Обикновено гърбът е черен, тъмно кафяв или син, а коремът – бял. Отстрани на тялото има по две светли петна. Във всяка горна и долна челюст има по 40 – 60 конусовидни зъба. Фигурира в Червения списък на световнозастрашените видове на IUCN като незастрашен.

В миналото водите на Черно море са изобилствали от милиони делфини, но днес картината е придобила съвсем различен облик. Популацията им е намаляла до такава степен, че днес са рядкост и са обявени за изчезващи видове. До 80–те години на миналия век делфините са масово преследвани заради месото и мастта им. По неофициални данни в резултат на интензивното ловуване загиват около 5 млн. делфини. След тази потресаваща цифра през 1983 година най-накрая ловът им е забранен със закон, но нищо не може да промени факта, че водите на Черно море опустяват. Това нанася тежък удар върху популацията на делфини по българското крайбрежие. В наши дни те са под постоянна заплаха заради замърсяването на водите, оплитането в рибарските мрежи и намаляването на рибните ресурси.

Делфините се славят като едни от най-интелигентите животни на планетата. Техният ум си остава загадка за учени и специалисти, които имат хиляди въпроси, но нито едно технологично чудо не може да им отговори. Природата ги е създала и със самосъзнание, което им помага да разпознаят себе си в огледало. За да общуват помежду си си служат със сложна система от звуци, неразбираема и непонятна за човешкия интелект. Освен това демонстрират силно чувство за взаимопомощ, основни умения за оцеляване, което е и една от причините малките делфини да остават толкова дълго с майките си.

Птици

Освен с уникална природа и красиви гледки Странджа очарова и с многобройните птици. Над Странджа преминава вторият по големина прелетен път на птиците в Европа -Via Pontica, който събира ятата на Северна и Източна Европа и Сибир. Почти целите популации на щъркелите и грабливите птици, прелитащи по черноморския прелетен път Via Pontica, преминават над Странджа планина, като грабливите птици често нощуват в горите. Над източната част на планината фронтът на прелета се стеснява и във върховите дни могат да бъдат наблюдавани огромни ята бели щъркели – до 40 хиляди за ден, и стотици пеликани, осояди, мишелови и кресливи орли. Заливите и устията по южното черноморското крайбрежие са използвани от водоплаващите птици не само за почивка, но и за презимуване. От втората половина на февруари до средата на юни от тук преминават десетки хиляди мигранти на път към районите си за размножаване. От втората половина на август до края на октомври пък огромни ята прелетни птици, прелитат към зимните си територии, минавайки над района.

105, от установените 283 вида птици в Странджа, са включени в Червената книга на България. Това е близо 2/3 от българската орнифауна. Мястото осигурява подходящи местообитания за 96 вида, за които се изискват специални мерки за защита. Странджа е едно от най-важните места в Европа за 16 застрашени видове птици като черен щъркел /Ciconia nigra/, египетски лешояд /Neophron percnopterus/, орел змияр /Circaetus gallicus/, малък креслив орел /Aquila pomarina/, скален орел /Aquila chrysaetos/, малък орел /Hieraaetus pennatus/, сив кълвач /Picus canus/, среден пъстър кълвач /Dendrocopos medius/, белогърб кълвач /Dendrocopos leucotos/, горска чучулига /Lullula arborea/, голям маслинов присмехулник /Hippolais olivetorum/, градинска овесарка /Emberiza hortulana/, полубеловрата мухоловка /Ficedula semitorquata/, земеродното рибарче /Acedo atthis/, голямата пъструшка /Porzana porzana/ и средиземноморски буревестник /Puffinus yelkouan/. По време на миграция в района могат да се наблюдават 5 световно застрашени вида малкият корморан /Phalacrocorax pygmeus/, къдроглавият пеликан /Pelecanus crispus/, белооката потапница /Aythya nyroca/, ливадният дърдавец /Crex crex/ и водното шаварче /Acrocephalus paludicola/.

През 1997 г. Странджа е обявена и за Орнитологично важно място от BirdLife International. През 1998 г. Природният парк  „Странджа“ е включен в мрежата КОРИНЕ Биотоп, поради европейското му значение за опазването на уникалната растителност и флора и богатата фауна с множество застрашени видове, включително птици.

През 2007 г. в района на Инеада, Турция е създаден İğneada Longos Forest National Park. Със своите езера Mert и Erikli това е едно от основните местообитания на водолюбивите и прелетни птици в южната част на планината.

В Западна Странджа са установени са 112 вида птици, от които 25 са включени в Червената книга на България (1985). От срещащите се видове 53 са от европейско природозащитно значение (SPEC). Мястото осигурява подходящи местообитания за 37 вида, включени в приложение 2 на Закона за биологичното разнообразие, за които се изискват специални мерки за защита. Западна Странджа е от световно значение за опазването на застрашения от изчезване в света царски орел /Aquila heliaca/. Мястото е едно от най-ценните в страната от значение за Европейския съюз за този вид, както и за опазването на още 8 вида птици – ловен сокол /Falco cherrug/, черна каня /Milvus migrans/, ливаден блатар /Circus pygargus/, дебелоклюна чучулига /Melanocorhypha calandra/, белочела сврачка /Lanius nubicus/, голям маслинов присмехулник /Hippolais olivetorum/ и среден пъстър кълвач /Dendrocopos medius/. Западна Странджа поддържа значителни на европейско равнище гнездови популации на сирийския пъстър кълвач /Dendrocopos syriacus/, домашната кукумявка /Athene noctua/ и качулатата чучулига /Galerida cristata/. Късопръстият ястреб /Accipiter brevipes/, черният щъркел /Ciconia nigra/, совоокият дъждосвирец /Burchinus oedicnemus/, късопръстата чучулига /Calandrella brachydactyla/ и големия маслинов присмехулник /Hippolais olivetorum/ също са представени със стабилни гнездови популации.

В Странджа са обособени няколко зони за наблюдение на птиците:

• Комплекс „Ропотамо“ – тук могат да се намерят сива патица, зеленонога и белочела водна кокошка, малък и червеноврат гмурец, блестящ ибис, тръстиков блатар и други;
• ПП „Странджа“ – разходката по маршрут „Птици” започва от село Синеморец и следва десния бряг на река Велека, която при вливането си в Черно море образува един от най-красивите устия у нас. Преходът по маршрута предлага живописни гледки и отлична възможност за наблюдение на водолюбиви птици. Изградени са табла, които с информация за птичето многообразие в района. По пътя има точка предоставяща възможност за наблюдение на едри реещи се и ловуващи птици през всички сезони на годината. От нея се открива гледка на голямо разстояние във всички посоки, което увеличава шансовете да се видят огромни прелитащи ята по време на прелета или отделни птици. Целогодишно над околните обработваеми земи, пасища и по водното огледало на р. Велека, могат да бъдат наблюдавани ловуващи – орел змияр; малък креслив орел; обикновен мишелов; малък орел; бял щъркел; черен щъркел; тръстиков блатар; сива чапла; малка бяла чапла; обикновен корморан; обикновена ветрушка; осояд. Табло показва реалните размери на размаха на крилете на всички представени видове птици.
• Язовир „Малко Шарково“ – едно изключително притегателно място за птиците, част от миграционния път Via Pontica
• İğneada Longos Forest National Park – той включва в себе си няколко езера пълни с водолюбиви птици. Има изградени информационни табели, подробно разказващи за флората и фауната в района на биосферния резерват.

Разнообразието на птиците е застрашено от следните фактори на човешка намеса:

• Земеделие и отнемането на естествени местообитания на птици за земеделски площи
• Туризъм – тъй като източната част на планината граничи с Черно море през активния сезон природата и особено дюните са подложени на силен натиск от страна на туристите и техните превозни средства, а също така и на инвеститорски интерес към все по-големи площи от крайбрежието.
• Дърводобив – доказано е че старите гори, в които има съхнещи дървета са с много по-голя биоразнообразие отколкото младите гори.
• Лов – лова и особено бракониерството на застрашени видове е сериозна заплаха за птичето разнообразие.

Някои представители на птиците:

Черният щъркел /Ciconia nigra/ – се храни предимно с риба, но също така с земноводни, насекоми и др. Обитава поречия на реки и други влажни зони, богати на риба. Размахът на крилата достига 173 – 205 см. Има петнисто разпространение в цялат България, като в Сакар и Странджа е с най-голяма плътност.

Египетския лешояд /Neophron percnopterus/ е друга птица представляваща интерес за посетителите и орнитолозите и е включен в Червена книг. Размах на крилете – 150-170 см. Египетския лешояд е едно от няколкото животни използващи инструменти, което е признак за високата му интелигентност. Когато открие яйце от щраус, той хваща с човката си камък и го засилва рязко пускайки го върху черупката на яйцето. Това е възможно физически, защото за разлика от повечето видове лешояди има къс и здрав врат.

Орел змияр (Circaetus gallicus)  – принадлежи на  семейство ястребоподобни / Accipiterformes. Прелетна птица, която гнезди в Странджа. Храни се предимно със змии, но ловува също и гущери, жаби, птици, гризачи, мекотели. Размахът на крилете достига 160-180 см.

Малък креслив орел /Aquila pomarina/ също от Разред Ястребоподобни / Accipiterformes, Семейство Ястребови/Accipitridae. Среща се в Европа, Азия и Африка. Обитава широколистни и смесени гори до открити пространства. При миграции образува разредени ята в смесени групи с мишелови, кани и други видове орли. Дължината на тялото му е 61-66 см, а размаха на крилете 145 см.

 

Царски орел /Aquila heliacal/ Разред Ястребоподобни/Accipiterformes, Семейство Ястребови/Accipitridae. Среща се основно в Западна Странджа. Обитава хълмисти райони с единични или групи дървета в близост до обширни пасища, ливади, обработваеми земи. Размах на крилата: 175 – 215 см. Критично застрашен.

Сив кълвач /Picus canus/. Дължина на тялото 26 см. Размах на крилете 39 см. Оперение: Има полов и възрастов диморфизъм. Мъжкият наподобява зеления кълвач, но челото е червено, а темето, тилът и слабините са сиви. Женската наподобява мъжкия, но главата й е сива. Младите отдолу имат слабо изразени пъстрини. Издаващи звуци: Крясък, който наподобява този на зеления кълвач, но завършва провлачено. Обитава гори, предимно в равнините.

По време на миграция в района могат да се наблюдават 5 световно застрашени вида:

 

Малкият корморан / Phalacrocorax pygmeus /. Това е птица от семейство Корморанови – интересни водолюбиви птици. Известен е още като малка дяволица или карабатак. Оперението му е черно-кафяво, като двата пола са практически неразличими. Дължина на тялото: 50 см. Размах на крилете: 85 см.

Къдроглав пеликан /Pelecanus crispus/. Къдроглавият пеликан се среща в Странджа по време на миграция. Птиците с най-големия клюн са пеликаните. Те са и едни от най-едрите летящи птици на Земята. Костите на огромния клюн, както и на целия скелет имат множество кухинки, пълни с въздух. Това ги прави леки, без да намалява здравината им. Под долната си челюст пеликаните имат огромна кожна торба, в която поместват уловената риба. Пеликаните обитават крайбрежията на големи водни басейни, богати на риба, като повечето се срещат край реки и езера. Червен списък на световнозастрашените видове (IUCN Red List).

Белооката потапница /Aythya nyroca/. Тежи между 400 и 700 гр, дължина на тялото 40-46 см, размах на крилете около 65 см. Плува и се гмурка добре. Защитен вид, включен в Червената книга.

Ливадният дърдавец /Crex crex/ – на големина е колкото пъдпъдък (130-190г. и 25-29 см). Храни се с разнообразна храна – насекоми и техните ларви, охлювчета, червеи и семена. Ливадният дърдавец е прелетен вид – долита през април и отлита през септември. Прелетът извършва поединично, нощем, а през деня се крие в тревата. Зимува в Африка и на остров Мадагаскар. Обитава предимно обработваеми площи, но се среща и по влажни ливади, предпланински плата и хълмисти райони с тревна растителност. Защитен е от Закона за биологичното разнообразие.

Водното шаварче /Acrocephalus paludicola/ Дължина на тялото: 13 см. При всички възрасти и сезони оперението отгоре е светлоохристо с черни ивици по главата и гърба, а отдолу е кремаво с малки черни щрихи по гърдите и слабините; краката са оранжево-жълти. Уязвим вид съгласно IUCN. Зимува в делтата на Сенегал.

Сива чапла/Ardea cinerea – Дължина на тялото: 94 см. Размах на крилете: 135 см. Обитава блата и езера с гъсти тръстикови масиви, долни и средни течения на големи реки, богати на риба, равнинни дъбови и влажни гори. При миграции и зимуване се среща и в язовири, оризища, канали, рибарници, обработваеми площи. Мигрира на малки ята, понякога с други видове чапли.

Ловен сокол/Falco cherrug – е една от най-интересните птици, която може да се наблюдава целогодишно в Западна Странджа. Ловният сокол, известен също и със старинните наименования Крагуй и Барак, е дневна граблива птица. Той е най-едрият вид сокол в България и втори по големина в света след северния сокол, с когото имат близко родство.

 

Земноводни

В Странджаса установени 9 вида земноводни. Застрашени в Световен и европейски аспект са дървесницата (Hyla arborea), ендемичният подвид на сирийската чесновница (Pelobates syriacus balcanicus) и южният гребенест тритон (Triturus karelinii). С висока природозащитна стойност, включени в Приложение 2 на Директива 92/43 ЕЕС, са 3 вида.

В Странджа се срещат земноводни видове като блатната жаба и ловката жаба, обикновената крастава жаба и зелената европейска крастава жаба. Шипобедрената костенурка е най-срещана в района, но специфичната за Странджа „Kостенурка на Херман“ е с намаляваща популацията от година на година.

Шарено гърлената костенурка и европейската блатна костенурка са виждани сами или в комбинация при бавно течащи реки.

 

Влечуги

В Странджа до момента са установени 25 вида влечуги. Те са биологичната група с най-значими популации. Със световно значение са популациите на 13 вида и 2 подвида, като тази на тракийската черноврата стрелушка (Platyceps collaris thracius) е локален ендемичен подвид и вероятно съставлява около половината от световната популация. Европейски значими популации имат 9 вида от влечугите. Световно застрашени са три вида влечуги – обикновената и каспийска блатна костенурка (Emys orbicularis, Mauremys rivulata), шипобедрената и шипоопашата костенурка (Testudo graeca, Т. hermanni).

В Европейската червена книга се намират смокът мишкар (Elaphe longissima), змията червейница (Typhlops vermicularis) и черновратата стрелушка. Ендемизмът е представен на подвидово, при това субендемично ниво: горски гущер (Lacerta praticola pontica) и гекон (Cyrtodactylus kotschyi danilowskii). Други важни консервационно значими видове са единственият сцинков гущер, късокракият гущер (Ablepharus kitaibelii), вдлъбнаточелият смок (Malpolon monspessulanus), големият стрелец (Coluber caspius), пъстрият смок (Elaphe quatuorlineata sauromates) и др.

Заплахите за тях са:

1. Унищожаването на дървета, особено на старите видове, влияе негативно на цялата фауна, в частност на някои змии и гущери, които търсят убежище в тези дървета.
2. Събирането и изнасянето на някои видове, Видовете Rana Ridibunda, Testudo dalmatina и T.Herman, въпреки забраната от Бернската конвенция.
3. Изграждането на язовири за водоснабдяването на Истанбул по реките, оттичащи се в Черно море. Така се намалява разнообразието на земноводни, влечуги и риби, което е вредно за цялата фауна. Трябва да се спре строителството на язовира на реките захранващи лонгозните гори, защото той не само ще ги афектира, но и в същото време ще намали дебита на потоците, застрашавайки водния живот. Всички дървета извън защитените територии са постепенно изсичани и се появяват просеки. Изсечените дървета са използвани най-вече за отопление, което има голямо негативно екологично въздействие. Създаването на повече защитени райони (например залива Байонет в Турция) ще спре тази тенденция.

Край горите в Странджа (затворени и отворени гори и покрай пътната мрежа) се срещат следните змии и гущери:

Късокракия гущер (Ablepharus) е от род гущери от семейство Сцинкови (Scincidae), който е единствения от това семейство, който се среща на Балканите. На външен вид сцинковите гущери наподобява същинските гущери, но няма ясно изразен врат, а краката са сравнително малки. Начинът на придвижване често наподобява повече този на змиите. Опашката е дълга и заострена и може да регенерира. Хани се главно с насекоми, включително щурци, скакалци, бръмбари и гъсеници, яде и паякообразни, червеи, охлюви, други гущери и дребни гризачи.

Балканският гекон (Cyrtopodion kotschyi), наричан също нощен гущер, е вид гущер. Видът не е застрашен от изчезване. Той е единственият представител на семейство Геконови (Gekkonidae), срещащ се на Балканския полуостров. Живее най-вече в селищата. Обитава също планини, възвишения, склонове, храсталаци, крайбрежия и плажове. Активен е през нощта, като през деня се крие в пукнатини, покриви, и други части на сградите. Добре се катери по гладки повърхности и рядко слиза на земята. Храни се с насекоми и дребни паякообразни.

Стенен (сив) гущер (Podarcis muralista) – разпространен е в Средна и Южна Европа. Живее само в скалисти терени, включително изкуствени, като железопътни и пътни насипи, подпорни стени, кариери и други. Активен е през деня и се храни главно с насекоми. Зимува в кухини между камъните, като при топло време излиза да се припича и през зимата.

Ивичест гущер (Lacerta trilineata) – е вид средноголям гущер, разпространен в южните, източни и крайбрежни части на Балканския полуостров и в Западна Мала Азия. Ивичестият гущер предпочита сухи тревисти склонове, където се крие под камъни и храсти, в дупки на гризачи и други. Активен е през деня и се храни с насекоми, охлюви, паякообразни, по-рядко и с дребни гущери. Снася по 5-12 яйца, понякога по два пъти годишно. Малките и възрастните женски имат пет добре очертани светлозелени ивици по дължината на гърба си, докато възрастните мъжки са изцяло зелени и приличат на големи зелени гущери.

Горски гущер (Meadow lizard)(Darevskia praticola) – е вид гущер, срещащ се на Балканите и в района на Кавказ. Предпочита да живее в дъбови гори, в които има поляни с рядка трева и опадали листа. В България се среща до надморска височина 600 m. Достига до 15 cm. дължина. Храни се главно с дребни насекоми.

Европейски зелен гущер – European green lizard (Lacerta viridis) –  е вид едър гущер, срещащ се в голяма част от Европа. Достига на дължина до 35 см, като опашката може да заема 2/3 от нея. Мъжките зелени гущери имат по-голяма глава и равномерно зелено оцветяване с малки петна, по-изразени по гърба. Гърлото им е по-синкаво, отколкото при женските. При опит за залавяне зеленият гущер хапе силно, но не е отровен и не може да причини големи вреди на човек.

Змиегущерът (Ophisaurus apodus) – наричан също жълтокоремен гущер и жълтокоремник е е най-големият гущер, срещащ се в Европа, достигащ на дължина до 150 см. На външен вид змиегущерът прилича на змия. Краката са труднозабележими – задните достигат дължина от няколко милиметра. Главата му не е отделена от тялото и е почти толкова висока, колкото и широка. За разлика от змиите има на главата си две ушни трапчинки, а очите му са снабдени с клепачи. Цветът му е кафяв, по-светъл по корема и главата. Малките са светлосиви, с по-тъмни ивици, и придобиват окончателния си цвят, когато достигнат дължина около 40 см. Кожата има пръстеновидни гънки, които му придават вид на гигантски земен червей. Змиегущерът е се среща в южните и крайбрежни части на Балканския полуостров, Крим, областта между Черно и Каспийско море и в Азия до Киргизстан на изток и Северна Сирия и Северен Ирак – на югозапад. Предпочита скалисти терени, обрасли с храсти и треви. През лятото се крие в по-сенчести места, като гори или дерета.

Храни се главно с охлюви и едри насекоми, по-рядко с дребни гущери и гризачи и малки на гнездящи по земята птици. Размножава  се, като снася яйца. Макар че е по-бърз от повечето змии и гущери, при опасност змиегущерът не бяга, а се опитва да се прикрие, поради което е лесно да бъде заловен. При това той никога не хапе, а само върти бронираната си опашка, която е покрита с твърди рогови ръбести люспи.

Обикновена вода змия, жълтушка (Natrix natrix) – дълга е до 120 см. Храни се основно с дребни рибки и по-рядко жаби. Избягва планинските райони. Навлиза в черноморските води. Хранят се главно с риба и жаби. Не е отровна

Сива водна змия (Natrix tessellata Laurenti) – е дълга до 120 см. Храни се основно с дребни рибки и жаби. Избягва планинските райони над 1000 м. Навлиза в черноморските води. Цветът варира от сивкаво-зелен до кафеникав и почти черен, с по-тъмни петна по гърба. Рядко се отдалечава на повече от няколко метра от водоема, освен при търсене на място за снасяне на яйцата. В морето е наблюдавана на 5 km от брега. Сивата водна змия не е отровна и при улавяне не хапе, но изхвърля секрет със силна миризма.

Черноврата стрелушка (Platyceps collaris) – Рядък вид, в Европа се среща само в ройона на Странджа и по Черноморското крайбрежие на Европейска Турция, както и Източното Средиземноморие. Много бърза змия, което помага да лови гущери, които са основната храна. Черновратата стрелушка предпочита скалисти местности с редки храсти. Не е отровна, макар и рядко, когато е уловена, може слабо да съска.

Пясъчната боа (Eryx jaculus) – наричана също турска боа, е единственият представител на семейство Боидни (Boidae), срещащ се в Европа. Достига дължина 50-75 cm. Гърбът на змията е жълтеникаво-кафяв с неправилни по-светли петна, които се редуват с по-тъмни. Опашката е много къса с тъп край, очите са малки. Малко щитче, разположено над устата, като лопатка, помага на змията да се заравя в почвата. На Балканите се среща в отделни разпръснати находища в източните и южните части на полуострова, предимно по крайбрежието на Странджа. Живее в пясъка, където лесно се заравя и се движи под него. Обитава и каменисти места, рохки и песъчливи почви, бедни на растителност. През деня се крие в почвата, а през нощта излиза на лов. Храни се главно с гризачи, гущери и насекоми. Пясъчната боа не е отровна и рядко хапе при улавяне. Тя е един от най-застрашените видове влечуги в Европа.

Смок мишкар (Elaphe longissima) – Достига до 180 см. Често навлиза в селища, за да търси храна. Допреди век е наричан “смок домошар”, защото ловял гризачите в плевните. Среща се до 1600 м. надморска височина. Смокът мишкар предпочита стари широколистни и смесени гори. Активен е през деня, като добре се катери по дървета и храсти. Не е отровен.

Вдлъбнаточелият смок (Malpolon monspessulanus) – достига до 1,6 м дължина. Окраската на гърба варира от тъмно- до светлосива, а младите индивиди са пъстри. Нарича се вдлъбнаточел поради факта, че надочните му щитчета са изпъкнали. Живее по припечни склонове, обрасли с храсталаци и ниски дървета. Особено предпочита каменисти и  скалисти места с много възможности за укрития. Вдлъбнаточелият смок е много пъргава змия, която в случай на опасност бърза да се скрие. В менюто му влизат гущери, гризачи, дори змии, включително други вдлъбнаточели смокове и пепелянки. При невъзможност да избяга е агресивен, яростно съска и хапе, като заема отбранителна поза, понякога издигайки предната част на тялото си, подобно на кобрите. Има жлези, произвеждащи смъртоносни токсини. Отровните му зъби са разположени на задния край на горната челюст, и не може да ухапе човек с тях.

Смокът стрелец (Coluber caspius), е вид змия, срещаща се главно в югоизточните части на Европа. На дължина достига до 2 m, в редки случаи малко повече. Не е отровен, но хапе силно, когато е заплашен. Обитава степни и скалисти местности, храсталаци и редки гори, както и обработваеми земи. Активен е през деня, като добре се катери по дървета и храсти. Основната му храна са гризачи, гущери, други змии, дребни птици.

Пъстрият смок (Elaphe sauromates) е вид змия с дължина до 2 м., той също е и най-дебелата змия на Балканите. Живее главно в местности със степна растителност, като основната му храна са гризачите. В миналото често срещан, днес видът е включен в Червената книга на България. Не е отровен и не хапе.

Обикновенната пепелянка (Vipera ammodytes) – достига до около 85 см, мъжките са малко по-дълги. На върха на муцуната има “рогче”, по което много лесно се разпознава. То се състои от 9-17 люспи, подредени в 2, рядко 3 или 4, напречни реда. Рогчето достига дължина около 5 mm и е меко и гъвкаво. На цвят е бежово- до светлокафява („пепелява“, откъдето идва името ѝ) с тъмна зигзаговидна ивица по гърба. Живее до 1450 м надморска височина. Предпочита открити, каменисти, припечни места, обрасли с висока тревиста растителност, папрати, храсталаци и обикновено с достатъчно подземни дупки за укрития. Храни се основно с гризачи и гущери. Пепелянката е като цяло летаргична и не особено агресивна, като рядко хапе без значително дразнение (неволно настъпване, опит за улавяне). Когато е изненадана, може да реагира по различни начини – да остане неподвижна, да изсъска и да избяга или незабавно да се опита да хапе. Отровата е сравнително токсична, но дори без противоотрова симптомите обикновено не са тежки и отшумяват за ден-два, може да представлява опасност за деца или възрастни с влошено здраве.

Турска пепелянка (Vipera xanthina) е вид змия от семейство Отровници (Viperidae). В Европа се среща в най-югозиточната част на континента. Достига до 95 см дължина. Храни се с гризачи и дребни бозайници. Агресивна е и атакува без предупреждение. Тя е най-отровната змия в Европа, но рядко е смъртоносна за човека.

 

Пеперуди и безгръбначни

Редките видове в тази група наброяват 180 насекоми, ендемичните около 100. Земните безгръбначни се състоят предимно от охлюви, паякообразни и насекоми. Ендемични видове в Странджа са охлювите Carpathica bielawskii, Lithobius maculipes от многоножките, паяците Cyclosa strandjae и скакалците Poecilimon heinrichi. Има също и суб ендемити разпространени по Черноморското крайбрежие.

По-долу ще опишем част от най-красивите от тях – пеперудите. Техните криле често са разноцветни и красиви, което ги прави желан обект за наблюдение и фотографиране от туристите. За любителите на пеперудите Странджа е едно от на-интересните места в страната.

Пеперудите са разред летящи насекоми. Често бива разделян на две групи, обединяващи нощни пеперуди и молци в едната и дневни пеперуди в другата. Развитието на пеперудите е с пълна метаморфоза, т.е. те минават през четири етапа по време на своето развитие:

• яйце
• ларва (гъсеница)
• какавида
• възрастна пеперуда (имаго)

В Странджа има редица защитени територии, което гарантира опазването и на пеперудите. Има 13 вида пеперуди, като тук могат да се видят някои от забележителните, като Поликсената и Червения Аполон.

Интересни видове:

Червен Аполон /Parnassius apollo/ Разпространение: От Европа и Турция до централна Азия и източен Сибир. Среща се в планините от 500 до 2000 м., по каменисти или скалисти, обикновено стръмни места: сипеи, планински склонове, речни долини, горски поляни и т.н. Червеният Аполон е вписан в Допълнение II на Бернската Конвенция (CITES) и включен в Червената Книга на европейските дневни пеперуди.

Lycaena dispar Разпространение: Умерена Евразия. В малки популации в планините до 800 m. Включен в Приложение II на Директивата за местообитанията 92/43 на Европейския съюз и в Приложение II на Бернската конвенция. Среща се във влажни, по-рядко сухи тревисти места в близост до езера, канавки, изкопи, потоци, реки и др. източници на влага.

Euphydryas aurinia Разпространен в Европа, Турция, умерения пояс на Азия и Корея. Среща в изолирани популации; в планините до 2100 m. Присъства в Приложение II на Директивата за местообитанията 92/43 на ЕС и в Приложение II на Бернската конвенция. Включен като уязвим в Червена книга на европейските дневни пеперуди (van Swaay & Warren, 1999: 167).

Heteropterus morpheus Разпространение: Умерена Евразия. Среща се във влажни тревисти места покрай реки, езера или блата; горски поляни.

Zerynthia polyxena Разпространение: Южна Европа от Франция до Урал, северозападна Мала Азия. Разпространена е в низините и подножията на планините до 700 м. Среща се в тревисти и храсталачести места.

Melitae trivia Разпространение: Южна Европа, западна и средна Азия от морското равнище до около 1800 м надморска височина. Среща се в тревисти и храсталачести места, покрайнини на гори, припечни скалисти склонове.

Apatura metis Разпространение: Югоизточна Европа и Далечния Изток. В равнините и подножията на планините до около 700 м надморска височина. Среща се по горещи, обрасли с върби брегове на реки.

Lycaena ottoman Разпространение: Балкански полуостров, западна Турция. Среща се в сухи тревисти или скалисти места в покрайнините на ксеротермофитни дъбови гори.

Ultra aricia anteros Специфична за балкански полуостров пеперуда. Среща се в каменисти местности с малко растителност.

Meleageria daphnis Отличаваща се пеперуда с уникално оформени крила. Разпространение: най-вече на Балканки полуостров и югоизточна Европа. Среща се по хълмисти поляни с цветя и по горски поляни.

Освен на пеперуди, Странджа е богата и на водни кончета. Тя е едно от малкото места в Европа, където може да се срещне екзотичното каменисто мекошарче (Epallage fatime). Най-благоприятни условия за развитие намира в крайните югоизточни райони на страната.

 

Риби

По своето рибно богатство Странджа е сред първите в Европа. Във вътрешността на Странджа са установени 41 вида сладководни и проходни риби, а още 70 вида обитават крайбрежната акватория. Броят на реликтните видове е голям – 9 Понто-Каспийски (запазили се от времето на древното Сарматско море) и 5 бореални (от лат. – Вorealis – северен, видове с произход северните области на Евразия и Северна Америка и достигнали нашите ширини през Кватернерните застудявания).

Ендемични видове за Черноморския басейн са 7: лупавец, черноивичеста морска игла, широкоглаво попче, речно попче, стронгил, лихнус и малко плоскоглаво попче.  Резовският карагьоз или харип е локализиран единствено по Южното българско крайбрежие.

Речни риби

В Световния червен списък са включени 12 вида сладководни риби, а в националната Червена книга – 8 вида, сред които лупавец, див шаран, брияна, резовски карагьоз, речна пъстърва, морска бяла риба и др.

Ихтиологичнои проучвания на река Велека сочат, че в реката са представени 16 вида и подвида от 5 семейства:

– сем. Пъстървови – речна пъстърва

– сем. Шаранови – лупавец, речен кефал, малък речен кефал, лещанка, обикновенна кротушка, кримска мряна, резовска брияна, малък морунаш и др.

– сем. Виюнови – обикновен щипок

– сем. Речна змиорка

– сем. Попчета – тревно попче, малко плоскоглаво попче, плоскоглаво попче.

Три от видовете са в Червената книга на България, като застрашени от изчезване – лупавец, резовска брияна и речна змиорка.

Най-голямата заплаха за речните риби са отпадните води и инвазивните видове.

Резовска Мряна (Barbus tauricus) Видът е установен за пръв път в Резовска река оттам и названието му на български език. Наричан е още Кримска мряна. Днес разпространението му е значително стеснено. Среща се в р. Велека, където е един от най-масовите видове, и вероятно в Резовска река. Видът е уязвим и сериозно застрашен.

Речна Змиорка или Европейска Змиорка (Anguilla anguilla) Окраската на змиорката я прави незабележима на фона на водните растения. Тялото й е змиевидно, покрито със ситни люспи. Притежава непрекъснат горен и долен плавник, който преминава в опашка. Покрита е с обилно количество слуз и е трудно да бъде удържана. Змиорката е типично нощна и хищна риба.

Лупавец (Rutilus frisii) Лупавецът е много рядък вид, наричан още от местното население в Странджа „трънлива риба”. Той се среща само реките Резовска, Велека, Зирковска и Карагач и навсякъде е известен именно с това местно наименование. Лупавецът е най-атрактивният вид от семейство Шаранови и е полупроходна риба. Достига размери до 70 см и тегло около 8 кг. Има голям брой люспи в страничната линия. Тялото е издължено и закръглено, с почти цилиндрично сечение. Един от отличителните белези е голямата опашна перка. Лупавецът е добър плувец, който може да стои изправен почти вертикално в силното течение на реките.

 

Морски живот и риби

Дънни животни: черна ядлива мида (по скалите по брега), карболомия и бяла пясъчница, заровени в пясъка на плажовете, рядко срещаните стриди „ветрило“ и „калпаче“. Има голямо разнообразие от охлюви, като най-големият от тях е рапанът.

Медузи

Медузите са безгръбначни животни от тип мешести, обитаващи солените води. Появили са се преди повече от 700 милиона години. Те са сред първите многоклетъчни животни.
Имат тяло подобно на диск, по ръба на който са разположени пипала. Медузата се придвижва, като периодично свива и отпуска тялото си.
Нервната система на медузите им позволява да усещат и да реагират бързо на външни дразнения, като светлина и миризми. Хранят се със зоопланктон или малки рибки. В морето трябва да се избягват, защото изпускат отрова която дразни кожата.
По света съществуват близо 70 вида изследвани медузи. Те имат най-различни форми и цветове. Диаметърът на някои видове може да надвиши два метра.
В Черно море най-често срещани са (Aurelia aurita), (Rhizostoma pulmo) и колонизиращата водите през последните години (Mnemiopsis leidyi).

Малката медуза (Aurelia aurita) е широко разпространен вид в Черно море. Обикновено не надминава 10-15 см в диаметър, но рядко достига и до 40 см. Тялото и е млечнобяло, полупрозрачно, с множество радиални канали, които започват от центъра на диска и се насочват към периферията. В центъра се намира устното отверстие. По ръба на тялото с форма на чадър има множество ресни – пипала. Медузата плува, като периодично свива и разпуска тялото си. Тя трудно се съпротивява на водните течения, които я отнасят в различни посоки.

Голямата медуза (Rhizostoma pulmo) също често срещана в Черно море. Тя достига средно 15 – 20 см, но понякога и до 60 см в диаметър. Различава се от малката медуза не толкова по размери, колкото по форма и дължина на устните рамена. В центъра на диска от долната страна се образува възвишение, което виси надолу. Тялото й е по-силно изпъкнало отгоре. Голямата медуза се храни с микроорганизми. Тя плува както малката – чрез свиване и разпускане на тялото си.

 

Видовете медузи, които обитават Черно море не са опасни. Контактът с тях причинява алергични реакции на кожата, предизвикани от слуз, която се отделя от пипалата им. Те отделят веществото серотомин, а също и таласин (предизвикващо сърбеж в-во) и конхестин (усилващо действието на таласина вeществово, предизвикващо алергична реакция). Предизвикват парене на кожата, обриви или в по-редки случаи появата на мехури.

Ракообразни: голям черноморски крив рак паур, голям бял рак карцаля, черно криво раче, скарида и др.

Голям черноморски крив рак паур

Рак отшелник (Diogenes pugilator) Характерно е че лявата щипка е по-голяма от дясната. Цветът на тялото е жълтеникав. Между очните стълбчета има подвижен очен рострум. Обитава крайбрежната зона  до 40 м дълбочина. Предпочита пясъчен грунт със множество черупки от мекотели

Скариди обитават крайбрежните райони обрасли с водорасли. Те са изключително добри плувци, а някои от тях дори може да издават звуци.

 

Дълбоководни риби

Морската котка (Ватос) е типичен представител на подраздел скатови от семейство плоски акулови. Хрущялна, гладка, без люспи. Ромбовидно тяло. Гръбната страна е леко изпъкнала, а коремната – плоска. Липсва гръбна и опашна перка. Опашката е нишковидна, издължена с форма на камшик, притежава назъбен и остър шип. Цвета и варира между тъмножълто-кафяв, тъмносин до сив, а корема и е бял. Цвета и имитира засенчване на морското дъно. В Черно море размерите и най-често достигат около един метър и тегло около 10 килограма, но са улавяни и екземпляри над 30 килограма. Най-големият екземпляр от този вид, с внушителните 201,39 кг. е уловен край Азорските острови. Характерен обитател на Атлантическия океан, европейското и африканското крайбрежие на Средиземно море. Често се среща и в Черно море.
Морската котка е дънна риба, обитава пясъчно или глинесто дъно. Прекарва по-голямата част от времето си неактивна, частично заровена в пясъка. Често се движи само с помощта на течението. Зимата е в дълбокото, а летните месеци доближава брега. Обичайно се среща на дълбочини от 20 до 80 метра. Хищник, прехранващ се с висши форми на мекотели, раци, риби. Очите и са от горната страна, затова и не се смятат от учените за особено важни в намирането на прехраната. Нейната уста, ноздрите и хрилните отвори са разположени отдолу. Подобно на своите роднини – акулите, морската котка е оборудвана с електрически сензори наречени „ампули на Лоренцини“. Разположени около устата й, тези сетивни органи улавят естествените електрически трептения на потенциална плячка. Притежава 27 000 рецептора за усещане на храната. Морската котка е живородна. Размножителният период започва през юли и продължава до края на август. Ражда малките си, които обикновено са от 4 до 12 от оплодени яйцеклетки. Малките се хранят от майката, подобно на бозайниците, чрез хранителна плацента. Тя служи за приемането на хранителни вещества от майката към зародишите. Инкубацията продължава за период от четири месеца.

 

Други дълбоководни риби, срещани по странджанското крайбрежие: калкан, писия и морска лисица.

Калкан

Писия (език)

 

Пасажни и мигриращи риби – паламуд, сафрид, лефер, барбун, копърка и кефалови риби.

Единственият инвазивен вид от рибите е руският кефал. Понеже диетата му е съставена от твърде малки безгръбначни, кефалът не е в конкуренция с местния кефал.

Карагьоз  (Alosa pontica) Среща се в Черно и Азовско море, като за размножаване навлиза в по-големите им притоци. В миналото е обикновен вид за Черноморското крайбрежие. През последните години числеността му е значително намаляла. Уязвим вид е, записан в Червената книга на България. Характерно за вида му е странично сплесканото тяло, ниско и удължено. Има къса глава, очи с клепачи, шиповидни люспи, сравнително голяма уста, здрави и еднакво дълги зъби в челюстта, като горната част е изрязана в средата. Опашката на карагьоза има 2 люспи, които са удължени, а по корема заострена една с форма на триъгълник. Цветовете на рибата са сребристи. Живеейки в стада се защитава, като дори по време на движение създава звуци близки до пляскане, с което прави впечатление за нещо голямо и страшно. Възрастните карагьози са хищни риби. Прехранват се с риби живеещи на стада

Харип (Alosa caspia) Разпространена е в Черно, Азовско и Каспийско море, откъдето навлиза в реките и крайбрежните езера за размножаване. Обитава открито море и постоянни реки. Среща се и в морски плитчини до 10 m дълбочина, включитело и морски заливи. Биология: Харибът се отличава от карагьоза с по-голям брой хрилни тичинки (62–98) и по-малки размери (до 20 cm дължина на тялото). Достига полова зрялост на 2 години. Отлага хайвера си през април–юни при температура на водата 14–24 °С на дълбочина 1,5–4,0 m. Природозащитен статус: уязвим вид, записан в Червената книга на България.

Черноморска акула Тялото й е тъмно сиво на цвят, покрито с малки люспи с власинки насочени към опашката, която е асиметричен перка (с по-голяма горна част). Има и шип, разположен на гръбната перка. Очите са издължени и следват кривата на главата. Устата се намира в долната част на главата. Средния им размер е до 150 см дължина, но са срещани и екземпляри с размер 180-200 см. Теглото е около седем килограми (при възрастните). Най-големите представители могат да достигнат до 14 кг.
Тя е широко разпространена – среща в Атлантическия океан и Тихия океан и моретата около тях. Тя обикновено се движи на малки стада, които обитават долните слоеве на морето. Периодът на резмножаване продължава от септември до ноември. По това време в близост до брега, на дълбочина от 25-40 метра женската „ражда“ от 16 до 32 малки. Оплождането на женската се случва или след раждане или през пролетта. Инкубационният период, който се извършва в яйцепровода, продължава около 2 години. Различните видове дребни риби като меджид, попчета, кефал, писия и др. са менюто й. През пролетта и есента диетата й се състои главно от хамсия, цаца, сафрид и дори скумрия.

Черноивичеста морска игла Разпространние: Източен Атлантик, Средиземно море и Черно море. Тялото на морските игли е доста издължено и змиевидно. Трудното се различават между водораслите. Не са особено добри плувци, но ако решат, могат да бъдат неуловими за човешката ръка. Цялото тяло на морската игла е бронирано. Устата е с формата на тръбичка, а опашката варира според различните видове и може да се разперва, за да подпомага гръбния плавник при плуване, или пък да се увива около някое стъбълце за стабилно захващане и почивка. Рядък вид, включен в Бернска конвенция и Червеният списък на IUCN.